Петър Стефанов,

Екип „Буревестник“

Отношенията на гореизброените знакови полтически лица с българското военно разузнаване през последните три десетилетия преминаха през две основни фази. Ако до 2000 г. военното разузнаване (тогава Разузнавателно управление на Генералния щаб – РУ-ГЩ) е най-доверената българска специална служба на премиера Иван Костов и ръководеното от него правителство, то след 2001 г. политическите организации и фигури, явяващи се реални наследници на Костов или до някаква степен повлияни от него, започват упорита, вече 24-годишна кампания за физическото закриване на въпросното разузнаване. Благовидната форма, под която тя се легендира (използваме терминологията на експертите от сектор „Сигурност“), еволюира от „оптимизиране на дейността“ и „реформи в сектора“ до екзотичното „сливане на всички разузнавателни служби в единна структура“. Общото на тези усилия, предложения и законодателни промени е нежеланието на авторите им да отчитат характера, задачите и спецификата на военното разузнаване, както и факта, че е органична част от въоръжените сили или пък степента му на интегриране в структурите на НАТО и на ЕС.

Факторите, стремящи се към реформа на най-старата българска специална служба, проявяваха гъвкавост и иновативност през годините. Периодично заменяха проектите за сливане на двата вида разузнаване с опити за назначаване на приближени партийни функционери, размиваха статута на директора на военното разузнаване с опцията длъжността да бъде заемана от цивилни граждани и прилагаха други оригинални подходи, които изглежда имаха за основна цел осигуряването на пълен достъп до информационните масиви и най-вече до архивите на РУ-ГЩ. По общото мнение на редица сравнително обективни наблюдатели, част от предлаганите законодателни промени бяха и са в противоречие на редица действащи закони и на Конституцията на Р България.

На този фон интерес представлява фактът, че всички наши събеседници потвърдиха, че статутът, ролята и необходимостта от съществуването на въпросната военна служба (понастоящем Служба „Военно разузнаване“) неизменно през годините са защитавани от ресорните министри на отбраната. Част от въпросните министри всъщност бяха от квотата именно на силите, желаещи реформи, което допълнително комплицира ситуацията и затвърждава усещането, че се крие нещо друго под повърхността.

Без да робуваме на теории на конспирацията проведохме поредица от срещи с бивши и настоящи политици, офицери от запаса и бивши служители от сектора за сигурност, академични преподаватели, журналисти и анализатори от последните 30 години, които са преки свидетели на повечето от процесите. Прегледахме общодостъпните материали в различни медии, интервюта и предавания, заседания на парламентарни комисии, както и изслушванията по темата в пленарна зала на Народното събрание. Следва да се отбележи, че дискусията по темата през годините периодично се ожесточава, като добрият тон на моменти е емоционално нарушаван. В отделни случаи нивото се свежда до размяна на лични нападки и дори има заведени дела. Това, по принцип, не би трябвало да е част от сериозни дебати по такъв важен въпрос, но пък издава наличието на голям емционален заряд и необясним по своята природа залог. Първоначалното впечатление за многообразие и многобройност на авторите и движещите сили за реформи във военното разузнаване се неутрализира от внимателен преглед на събитията през годините. Като генератори на въпросните процеси изкристализират фигурите на Иван Костов, на политическия му наследник и фаворит Атанас Атанасов и на далеч по-умерения Христо Иванов и неговия политически и икономически кръг.

При подготовката на настоящия анализ логично възниква въпросът какво е това, което от 2001 г. насам поддържа в Иван Костов и в Атанас Атанасов упорито желание и неугасваща амбиция за промени точно във военното разузнаване, вариращи от неговото закриване до поне контролирана смяна на ръководството му. Очевидно е, че 2001 г. се явява своебразен вододел, тъй като преди това отношенията към военното разузнаване са на качествено друго ниво. Службата е титулувана като „галеник на управляващите“ (според очевидци), въпреки че е ръководена от един от най-отявлените съветски възпитаници в лицето на вече покойния генерал-лейтенант Ангел Кацаров. Част от събеседниците, с които разговаряхме, са склонни да отдават тези доверени отношения на тогавашния премиер Иван Костов с „червения“ генерал Кацаров на „брилянтната експертиза“ на военното разузнаване в контекста на войните в бивша Югославия. Не са малко обаче и свидетелствата за определени пропуски на военните разузнавачи в този период, без разбира се, да сме ненужно критични, отчитайки и сложността на обстановката и спецификата на занаята. В интерес на истината следва да отбележим и оценките на отделни наши събеседници, че близостта на Костов с Кацаров се е дължала на връзките на самия премиер със съветското военно разузнаване (митичното ГРУ) отпреди демократичните промени. Въпреки твърденията на редица бивши военни и цивилни разузнавачи, политици, журналисти и финансисти, не намерихме доказателства (материали, дела, картончета) за връзката на Иван Костов със съветските разузнавателни служби. Част от събеседниците ни дори твърдят, че са преминали курса на обучение в Дипломатическата школа на ГРУ в СССР заедно с бившия премиер на България, но така и не предоставиха доказтелства за това. Запитванията ни към архивите на съответните учреждения на Руската федерация (наследници на съветските такива) засега също не дават резултат. Пословична е манията на съветските и руските служби към засекретяване на документи и материали. Проверката в български архиви и т.нар. Комисия по досиетата, също не потвърждава тезата, че преди 1989 г. Иван Костов е бил свързан по какъвто и да е начин със съветското ГРУ. Липсата на подобни доказателства се обяснява от част от специалистите по темата с успешно прочистване на архивите или пък със сдаване на най-интересните дела от София на Москва в периода на контролирания преход към демокрация. Факт е обаче, че фактически доказателства за принадлежността на един от първите ни демократични премиери към съветското ГРУ не бяха открити, но пък въпросите за близките му отношения с едно от най-проруските ръководства на българското военно разузнаване – останаха. Считано от 2001 г. отношението на Иван Костов и кръга около него към военното разузнаване рязко се трансформира. От „галеник на управляващите“ то прераства в несекващ поход за юридическото унищожаване на въпросната служба. Тенденцията е актуална вече 24 години и остава основен приоритет в законодателните инициативи, управленските програми и публичните им изяви.

Онзи внимателен прочит на събитията, за който споменахме в началото, показва, че тази четвъртвековна кампания никога не е прокарвана лично от Иван Костов. Водещи в нея са неговите най-близки съратници, основно в лицето на Атанас Атанасов. Последният през годините е въвлечен в поредица от неясни скандали, досъдебни призводства, недоказани обвинения в корупция, недоказани обвинения в злоупотреба с власт, съден, но и оправдан на втора инстанция по няколко дела. Атанасов е с доказан талант и опит в реализирането на по-деликатни проекти в интерес на политическите си и бизнес партньори. Всичко това, съчетано със статута му на утвърден и опитен политик, народен представител, бивш дългогодишен ръководител на предшественика на ДАНС, юрист и бивш служител от системата на МВР. През последните 25 години Атанасов се е позиционирал като безспорен авторитет и неотменна, основна съставна част от българския политически живот. Очевидно се ползва с голям кредит на доверие и уважение в ДСБ, където е един от несменяемите лидери водачи. Лидер, който от 2001 г. насам (вече 24 години) не изостави идеята си за „реформа“ точно на българското военно раззнаване и полага непрестанни усилия за нейното реализиране по един или друг начин. С впечатляваща готовност защитава и прокарва убежденията си с богатия инструментариум на парламентарно представен политически лидер и с впускането си в по-нелицеприятни ситуации, часто от които резултираха в сигнали до Прокуратурата за предполагаема търговия с власт в посока на назначаване на близки нему кадри в Служба „Военно разузнаване“. По тази линия се стигна до изслушване в Народното събрание, проверки от ДАНС, многобройни интервюта на самия Атанасов. Като опитен политик лидерът на ДСБ се възползва пълноценно от пълния комфорт на телевизионните студия и трибуната на парламента, за да се представи като жертва на разработка, да обвини ръководството на военното разузнаване в нерегламентирани връзки с руските служби, да оправдае необходимостта от реформа на въпросната служба и да отхвърли недоказаните или по-точно – недоказуемите обвинения срещу себе си. По този начин той отново привлече светлините на прожекторите върху себе си, но в пространството остана да „виси“ въпросът „Защо?“.

Защо са тези невероятни енергия, амбиция, усилия и действия на всяка цена да реформира точно тази служба? Какво толкова има в нейните архиви? Какви възможности за упражняване на власт предоставя тя? Защо в атаката се използва аргументът, че ръководството и не работи за националните интереси и не е лоялно на ангажиментите на България към съюзите, в които членува?

Пак се връщаме към внимателния преглед на фактите и събитията, на които обърнахме внимание по-горе в анализа. Опитите за внушение на Атанасов представляват особен интерес, предвид факта, че сегашният ръководен състав на военното разузнаване е на възраст между 45 и 51 години. Завършили са военни или цивилни училища в периода 1998 – 2000 г. и първите им назначения са в рамките на мисии на НАТО и ЕС. Въпросните офицери, според общодостъпните сведения, са обучавани в западни училища и са служили в различни мисии на НАТО и ЕС с колегите си от западните армии. И тук логично възниква въпросът: Защо въпросните офицери биват постоянно атакувани от политици, чийто житейски и професионален опит си остава до голяма степен придобит по времето на комунизма и са на средна възраст 70 години? При това с мантрата за реформи. Явно натовските офицери следва да бъдат реформирани от възпитаниците на Варшавския договор и на Съвета за икономическа взаимопомощ. Защо?

Впечатляваща е дългогодишната фиксация на Костов и Атанасов именно върху „реформата“ на военното разузнаване, без оглед на това как би могла междуврменно да се е промениа въпросната служба и какви са отзивите за нейната работа от българските правителства или западните ни съюзници.

Анализът на всички мнения, оценки и свидетелства по темата ни връщат към определени събития през вододелната 2001 г., станали причина за редица медийни материали, досъдебни производства, проверки в Министерство на отбраната и военното разузнаване и изказвания на депутати от онова време. През 2001 г. избухва скандалът около това, че през 2000 г. бил установен предполагаем трансфер и влог на името на Анелия Атанасова (първата съпруга на Атанас Атанасов) на стойност 7,5 милиона щатски долара в клон на „Дойче банк“ в малък германски град. Според най-разпространената версия в средствата за масова информация за случилото се, агент на военното разузнаване придобил данните за парите и ги докладвал в София с оценката, че крайният получател следва да е Елена Костова, съпруга на премиера тогава Иван Костов (2000 г.).

Данните са докладвани още през 2000 г. като Костов нарежда проверка на тогавашния министър на отбраната Бойко Ноев (установен сътрудник на комунистическото военно разузнаване), който излиза със становище, че няма такъв казус. Неясни и досега остават причините случаят да се разследва от МО. Събитията стават публично достояние през 2001 г. и през следващите няколко години стават повод за журналиситически разследвания и материали във вестниците „Труд“, „Стандарт“ и предаването „Всяка неделя“. Главният прокурор образува производство, а отделни народни представители от СДС правят изказвания в подкрепа на тезата за наличие на средства с неясен произход. Костов и Атанасов от своя страна се обябвяват за жертва на режима в Москва и казусът постепенно затихва към 2004 г., но неясно на каква цена.

Горният случай се очертава като единствена реална причина, със своите седем милиона и половина подпричини, вниманието на политиците Иван Костов и Атанас Атанасов да остава съсредоточено точно във военното разузнаване вече 24 години. Не изключваме, разбира се, поне част от предложенията и инициативите им да имат логически смисъл и да са полезни, но мотивите им си остават все така неясни.

Другата реформаторска компонента по отношение на военното разузнаване беше свързана с името на Христо Иванов от „Да, България“. Тя е значително по-отскоро, не може да се похвали с такова дълголетие като проекта на Костов и Атанасов, но пък заслужава особено внимание, поради своето предполагаемо многообразие и модерност. Голяма част от мненията, оценките и свидетелствата на бивши служители от структурите, политически фигури и анализатори сочат за евентуална принадлежност на самия Христо Иванов към военното разузнаване след 1991 г., включително и възможността да е бил техен кадрови служител в секретен щат, позволяващ на офицери от службата да работят под прикритие. За нас това би било по-скоро екзотика и следва да се докаже, но една такава версия не може напълно да бъде неглижирана, тъй като наблюденията ни върху работата на военното разузнаване дават основание за извода, че там са далеч по-изобретателни от очакваното.

Нашият анализ обаче отдава амбицията на „Да, България“ за реформа, фокусирана върху военното разузнаване, на далеч по-прозаични мотиви. Наред със съпричастността към другия партньор в коалицията с ДСБ на Атанас Атанасов, основният мотив е по-скоро в изпълнение на насоките за действие по линия на глобалната либерална политика, реализирана от „Отворено общество“, Български хелзински комитет и другите родни компоненти. Задължителен елемент от нея е атакуване и отслабване на елементите на националната държава, а военното разузнаване, като част от Въоръжениете сили на държавата, задължително изразява национално-консервативен подход към вътрешната и външната среда за сигурност и автоматично се класифицира като враждебно от страна на либералните глобалисти и техните изпълнители по места.